Бартер

 …май, 1981 г.

 В началото на осемдесетте години на миналия век, имах едно приятелче, което се казваше Наско и беше три години по-малък от мен. Живеехме в един жилищен блок, но в различни входове. Родителите ни бяха колеги от университета и често си гостувахме през почивните дни, те на нас или ние на тях. През деня, след училище, от време на време ходех у Наскови или обратното.

При един такъв случай, двамата с Наско осъществихме една бизнес сделка, тип бартер, която остави трайни дири в съзнанията на нашите родители, особено на неговите.

По това време аз бях горд собственик на една „количка“ - червен Мерцедес, която за мен представляваше голяма ценност, защото беше метална и с отварящи се предни врати, и по важното - MATCHBOX, made in England.

Наско и беше хвърлил око и постоянно ме врънкаше да си избера нещо от неговите играчки в замяна на червения Мерцедес. Аз обаче не можех да си представя каква би могла да бъде компенсацията, която да ме накара да се разделя с такава ценност. Отделно, че и връстниците от блока ме подкачаха, че малкия иска да ме изработи.

Един следобед Наско ми се обади по телефона и ме извика у тях със заговорнически глас, като ми каза да не забравям да взема и червената количка, имал нещо специално за мен. Взех я със себе си, ей така от любопитство, да видя какво беше измислил този път.

Когато дойдох у тях, той нетърпеливо ме завлече в стаята си, известна още и като „детската“, и бързо се навря под леглото. Рови нещо отдолу известно време, след което се измъкна и ми подаде една монета. Беше много лъскава и грееше като слънце в ръката му. Взех я и я заразглеждах. Тежеше повече, от колкото очаквах.

- Какво ще кажеш - попита ме Наско - аз ти давам тая монета, а ти количката, става ли?

Гледах лъскавата монета в ръката си и не можех да откъсна поглед от нея. Не ми се разделяше с количката, но монетата също много ми харесваше.

- Добре, става - казах най-накрая. Плюхме си символично в ръцете и скрепихме размяната. Наско поиска да обещая, че няма да казвам на никого за това. Не разбирах защо, но се съгласих.

На другата вечер, точно се бях засилил с една топка под мишница да излизам навън, когато майка ми ме спря и каза да изчакам, защото преди това трябвало с баща ми сериозно да си поговорят за нещо с мен. Ебаси, тая класната сигурно е казала на нашите, къде строшихме джама във фоайето през голямото междучасие и ся ще има конско. Или още по-лошо, тук взех леко да изтръпвам като се сетих - казала е за оня ден дето избягахме от последните два часа по химия и физика. А аз бях подменил страницата със забележката в бележника и ся ще стане една-а-а… Докато с трепет на сърце очаквах да посрещна задаващите се неприятности и трескаво мислех кво да лъжа, ме стресна звука от звънеца на външната врата. Нещата май отиваха на все по зле, това може да е класната, идва направо вкъщи. За моя изненада, вместо класната у нас дружно нахлу цялото семейството на Наско. Двамата с Наско без обяснения бяхме избутани в кухнята, а родителските тела ни заобиколиха, гледайки  застрашително. Подложиха ни на строг кръстосан разпит, чиято тема се оказа вчерашната бизнес сделка. Оф, това ли било, отдъхнах си с облекчение.

Разказах на бърза ръка как сме си разменили количката и монетата, версиите явно съвпаднаха, защото родителите ни се поуспокоиха, а дискутираните предмети бързо се озоваха при предишните си собственици.

Аз всъщност не разбирах какво пък толкова сме направили, та чак такива драми се разиграват. Очна ставка, кръстосан разпит, само дето не бяха насочили да свети някоя лампа в очите ни.

А то, ето как изглеждали нещата, погледнати под малко по различен ъгъл…

Наско провеждал обичайното тършуване из потайните кътчета на семейното огнище, в случая гардероба на родителското тяло, докато баба му дремела над плетката в съседната стая. Този път попаднал на някаква кутийка, която до сега не бил виждал. В кутийката имало торбичка, в която пък нещо подрънквало загадъчно. В торбичката Наско открил шепа лъскави монети и счел за целесъобразно да придобие една от тях в своя полза. Тук обаче трябва да изясним един съществен детайл в историята, а именно, че монетите всъщност били златни Наполеони, сечени 1857 година и предавани от няколко поколения в семейството на Наско.

И така, ако загубата на монетата, погледната като стойност или семейна реликва, някак си можела да се преживее, то фактът, че въпросната монета е в неизвестност представлявал много по-сериозен проблем. Защото наличието на подобна монета у обикновени граждани на Народната република много лесно можеше да попадне в полезрението на органите на народната власт, вследствие на което битието на Насковото семейството да придобие един силно лайнян характер, а светлото социалистическо бъдеще рязко да потъмнее...