Тавана на банята

 …октомври, 2009 г.

 Правя тавана на банята и го мотая вече сума ти време. Та се бех зарекъл, че вече нема лабаво, тая седмица го свършвам. А тя ква стана, другарко?

Понеделник Димитровден. Аз именяк. Нагласих се..., класика.

Вторник на зъболекар след работа. И вторника оттече.

Сряда. Ся пъ Владо рожден ден имал. Уж щех да внимавам, яваш-яваш да го давам. Грънци. Аре и срядата пропадна.

Четвъртък сутринта отново се нося кат ударен самолет към работата. И в тоя момент се сещам, че на новата колежка Кики, още в понеделник и обещах, че ще дойда на разпивката в четвъртък, която спретваше по случай окончателното и назначаване. Лелееее, таа мъка моя, нема ли край бе дееба? Ама кво да се прай. Нали сме мъже, ще търпим. Пък и обещал съм на децата. Вечерта обаче къцам лекичко биричка, даже не пуша. Колегите ме гледат стреснато. Ти да не си отказал цигарите бе? Ааа, не бе, не съм, ма са такова, нещо не ми се пуши... дрън, дрън. Да са таковам у артиста.

С колежката Снежка сме дружки отдавна, ама ся и както от две години живея у Надежда, сме и съседи по блокове. Бехме се уговорили, а то и да не се уговаряхме, по подразбиране от служебни разпивки си тръгвахме заедно. Само че, в тая четвъртъчна вечер, на каката и се беше усладило червеното винце и не ще да си тръгва. Аре бе Митак, жизнерадостно ми вика, пий още една бира и тръгваме. Хъх, викам си, бе кво да ти обяснявам....утре ще разбереш. Четвъртъка и той даде фира.

Петък сутринта ставам, свежарка от всекъде, главата ми си е на мястото, тръгвам към работата едва ли не с песен на уста. Взимам си кафе, качвам се горе на терасата, обаче Снежка я нема. Пуша двете дежурни цигари с кафето, слизам си в стаята и звънкам да я чуя как е. Мрън, мрън, мрън... Аха, тегли моето тегло от вчера по същото време. Оставих я на мира да си лиже раните. Денят се изнизва неусетно, идва време за прибиране. Викам си, я да и звънна на болната, да я видя ще се прибираме ли заедно или що ли, когато телефона иззвънява. Ало. Да, аз точно щех да ти звъня. Окей, айде слизам да те взема. Занасяме се до най-близката спирка. Е таман пристигаме и гледаме нужния ни трамвай вече се поизнесъл и седи със затворени врати, чакайки да завие по Ботев. Чукаме на овцата зад чакръците да отвори некоя врата, ма то овцата си е овца. Не отваря. Теглихме и по една и се закротихме на спирката. В тоя момент на Снежка и звъни телефона. Вени е, съобщава и, че с Ванката са заседнали в квартална кръчма, да минела, че и мен да довлече ако сме заедно. Тя категорично отказва, аз викам ще видим.

Минават вече пет шест минути, а тоя трамвай се там си седи. Бах го, тук неква драма има явно. Пооглеждам се и скивам на кръстовището един авариен камион, като изрезка от старите ленти, се закотвил там и некви се покачили върху него и ръчкат жиците горе. Викам и на Снежка, ся ако тръгнем към следващата спирка, дето е на площад Възраждане, ще стигнем преди трамвая, според мен. Тя се съгласява. Стигаме въпросната спирка, като за това време, става невероятен батак по Ботев. Трамвай след трамвай, колите се вклиняват една в друга, нема мърдане. Мазило.

Мисълта, че е безсмислено да висим и на тая спирка, за броени минути съвсем ясно се избистря в кратуната ми. Таман и разправях на Снежка да ходим да фащаме некое такси, когато един минаващ човек подхвърли, че нямало ток и трамвай скоро нямало да дойде. Факт, на който трябваше обаче да обърна повече внимание!

Потегляме към булевард Стамболийски и след няколко крачки, на кака ти Снежка и идва идея. Нема да фащаме такси, а ще идем на метрото. Аз нали и без това до сега не се бях качвал на метро. Така че, айде, културно мероприятие с гид – возене на метро. До Обеля. От там обратно с трамвая няколко спирки. Еми добре, айде. И така преживях първото си возене с метрото. Слизаме в Обеля, последна спирка, и тръгваме към трамвая. Гледам обаче, на трамвайната спирка, и в двете посоки подозрително много хора за това време, особено пък в нашата посока. Светва ми. Само че, вече е късно. След като нямаше трамвай за насам, няма как да има и за обратната посока. Бах го другарко. Да са таковам у простия. Ама то така е, кат слушаш жена. И остави другото, ами и продължих да я слушам. Вика айде пеша, то не е много далече. Еми окей, айде. Верно, не беше много далече. Само че, ако в топъл септемврийски следобед се разходиш от Орлов мост през Борисовата градина до квартал Изток. Обаче ако тръгнеш от Обеля към шест и половина вечерта в края на октомври, помъкнал раница с фотоапарат и купчина обективи, газейки в калта отстрани на Ломско по посока първа Надежда, понятието "не е много далече" нещо се размива. Нейсе стигнахме квартала.

Аз вече бех ожаднел зверски, пред очите ми танцуваха потни халби с пенливи калпаци. Снежка я гледам, че се е поосвестила вече след прехода, и аре да минем през кръчмето все пак, и викам. Позамисли се, позамисли, въздъхна тежко, и добре, аре. След малко вече бехме при Вени и Ванката. Аре хора, наздраве! И чао петък. Тавана - кучета го яли...