Ухания

    …септември, 1997 г.

Значи, спомням си добре, по Татово време, човек като запалеше вносна цигара, разнасяше се един аромат, да не ти разправям, много приятен братче, един такъв шикозен аромат, на лукс и капка свобода… Какво стана с тоя аромат на вносните цигари не знам, но сега пуша Лъки и нема такова нещо. Преди пушех Червено Боро, пак същата работа. И Ротманс плочка палих скоро – еми нема го оня вносен аромат и това си е. Просто цигарен дим. Спомням си, десети, единайсти клас като бях, това е некъде към осемдесет и шеста, и седма, качиме се с некой приятел на триста и шест и слезем на Ректората, и от там право на кино „Сердика“. В десно от входа на киното продаваха вносни цигари. Купим си значи един пакет Кент 100, леле голема гъзария. Па седнем в една от вътрешните градинки в квартала срещу парка Заимов на некоя пейка и ритуално изпушваме по една цигара, като лулата на мира. И едно хубаво ухае от тоя дим…

Като постъпих в редовете на родната армия, имах по това време едно гадже, и понеже не можа да дойде на клетвата, ми изпратила по наще един стек Ротманс, представяш ли си. Два месеца по-късно гаджето ми тегли шута, писа ми там некво прочувствено писмо, ала, бала, но както и да е де, сега за друго ми е думата. Та значи с тоя Ротманс в продължение на седмица из Елховската кашимерия се носеше оня аромат, дето ви разправям, че вече го нема…

И се чудя сега, защо така бе дееба, цигарения дим вече не ухае така приятно като едно време. Вика ми едни приятел, глобализация, качеството пада. Не помниш ли, вика, то и Тоблерона едно време колко хубав беше, а сега? Нищо общо с тоя, дето наще го купуваха от Корекома. Абе нема логика да са развалили качеството – викам му аз – нали конкуренцията нараства, как така некой ще си позволи да развали качеството, нали ще фалира… Некъв друг парадокс има тука, братче.

И оня ден най-неочаквано се натъкнах на очевидния отговор на тоз екзистенциален въпрос.

Командировка бях на язовир „Тешел“. Ще меря опорната мрежа на язовирната стена. Обаче, тая опорна мрежа, от както е направена през осемдесет и четвърта, никой не ебавал да я мери повече. Визурите обрасли, храсталаци и дървета сериозни избуяли. Половината точки се не видят. Говоря с началника на язовирния район, викам му, тея визури трябва да се почистят, няма как. Човека е съгласен с мене, обаче, въпреки че са в сервитута на язовирната стена, не можем току така да сечем. Трябва горски да дойде, да маркира дърветата, всичко да си бъде по закон, както си му е реда. Горското, което отговаря за тез земи се оказва, че било в село Триград, на десетина километра от Тешел. Чу се нашия началник с техния по телефона и се уговориха аз и шофьора да идем до Триград и да вземем един техен служител, с който да маркираме пречещите дървета. Метаме се у Нивата и запрашваме към Триград. Как го уцелихме така не знам, ама пристигнахме точно за обедната им почивка. Горското затворено и така ще е още половин час. Нема как, ще трябва да изчакаме. Къде обаче – еми в кръчмата на мегдана, щото тъй или иначе други алтернативи нема. Влизаме в тая кръчма  – вътре фраш с народ, нищо че е обедно време – нагъват ракиджосите, димят и смрад ти казвам, неземна - смес от шльоковици разни, мастика и некви долнопробни тютюни. Седнахме, заръчахме по бира, па лека полека привикнахме със смраднята и спре да ни прави впечатление. След малко донесоха бирите. Вадя цигарите, палвам една и…. бах мааму… Пренасям се мигом на пейката във вътрешния двор до кино „Сердика“! Абе тая цигара миреше като тия вносните от едно време бе… И си викам, кво става тука ся. Аз от тия същите цигари и вчера пушех, ама немаше такова нещо, що така? Случайно погледа ми попада на един сбръчкан чичка от съседната маса, смучещ омачкан фас и въртящ из пръстите си един пакет „Стюардеса“. И в тоя момент ми просветва елементарния отговор на въпроса що така. Защото тая дупка е наситена с мирис от времето на развития социализъм, затова сега и моето Лъки ухае като тогава…