Деветнадесет

…септември, 1988 г.

16:00

В един неделен септемврийски следобед ефрейтора Маринов беше приседнал на пейката до сградата, в която се помещаваше личния състав на сапьорна рота, към който по една прищявка на съдбата се числеше и той. Подръпваше лежерно един омачкан фас Ардюха, припичайки се на следобедното слънце. Неделния ден по принцип беше предназначен за почивка и минаваше неангажиращо за стандартите на народната армия. А и конкретно тоя ден не се мяркаше и пукнат военен из поделението, дежурните офицер по поделение и помощника му се бяха покрили някъде дълбоко, така че положението беше лабаво отвсякъде. Затова, когато иззад ъгъла ненадейно се появи взводния командир - лейтенанта Куйкин, изцяло униформен, Маринов първоначално само вдигна вежди учуден, но бързо осъзна, че появата му по това време със сигурност води след себе си някакви неприятности.  Ефрейтора беше наистина прав в преценката си, но и идея си нямаше, че появата на лейтенанта всъщност предшестваше върволица от купища неприятности, наредили се една след друга през следващите деветнайсет часа. И така, след инструктажа, проведен от взводния Куйкин стана ясно следното: Следващата седмица в района на Голям Дервент, познат сред срочно служещия състав още и като Голям и надървен, ще се провежда учение, в което ще участват кашици както от Елховското поделение, в което в момента се намираха, така и от тези в Грудово и Болярово. За подготовка на мероприятието от Бояновския сапьорен батальон предишните два дена провели взривявания с цел да улеснят окопаването на бойната техника в предстоящите занятия. Обаче останали някакви по-големи скални късове и камънаци, чието механично преместване било трудно. Спешната задачата на Елховските сапьори беше да отидат на мястото и да взривят тези късове. Групата се състоеше от четирима човека – лейтенанта Куйкин в ролята на ръководител, ефрейтора Маринов главен спец по взривяването, редника Гачо Христов, който се занимаваше с агрегата и пробивната техника и редника Касабов (Малкия Касабов) в ролята на шерп. В каросерията на джугана, с който щяха да се изнесат, бяха натоварени два сандъка с амонит, разфасован на шашки по двеста грама и петдесетина метра огнепроводен шнур. В кабината отпред, при лейтенанта имаше и една кутийка със сто капсул детонатора. От съображения за безопасност, капсул-детонаторите се транспортираха отделно от взривните материали.

 17:00

След едночасово клатене и тръскане по черните пътища, групата пристигна на уреченото място, където разтовариха съдържанието от каросерията на камиона. Шофьора потегли обратно, защото, както им обясни лейтенанта, имало и някаква друга работа да върши и след три часа, някъде към осем да речем, ще се върне да ги прибере. Изпушиха по цигара и тримата бойци се захванаха за работа.

Редника Гачо, след като свърза къртача към агрегата, се зае да пробива дупки в скалните късове, на местата, които му посочваше лейтенанта. В тези дупки после щяха да поставят шашките амонит, с които да раздробяват камънака на по-дребни фракций.

През това време Маринов и Касабов нарязваха огнепроводния шнур на 50 сантиметрови парчета и монтираха към всяко по един капсул-детонатор в единия край и запалка в другия. Огнепроводният шнур гореше със скорост сантиметър за секунда, така че преди всеки взрив имаха на разположение по петдесет секунди да се отдалечат на прилично разстояние.

 18:00

Когато приключиха с подготовката на фитилите, започнаха да зареждат вече пробитите от редника Гачо дупки с амонит. Във всяка шашка вкарваха по един фитил с капсул детонатор, пристягаха с изолирбанд и напъхваха в съответната в дупка. Това занимание за ефрейтора Маринов не би могло да се окачестви като неприятност, защото той всъщност обичаше да участва във взривявания. Още от първите му дни в бойното подразделение прояви интерес към тези дейности и изчете всичката налична литература по въпроса в учебния кабинет на сапьорна рота. Дори веднъж успя да свие от кабинета на ротния командир едно специализирано военно издание, което изчете за няколко часа и незабелязано върна. От него научи как може да си направи взрив от подръчни материали като амониева селитра и нафта примерно или за какво би могло да му послужи железния оксид, познат още и като обикновена ръжда.

19:00

Всъщност се оказа, че скалния материал, който трябваше да се взриви е доста по-малко от колкото очакваха, така че приключиха със занятието си сравнително бързо. Разпоредбите в Народната армия относно изписаните от складовете взривни вещества не разрешаваха да се връщат обратно и обичайната практика беше, след всяко взривяване, било то с учебна или практична цел, останалото количество взрив да се унищожава на място.  Така че, всичкия останал материал, изразяващ се в около двадесет килограма амонит и петдесет капсул детонатора натрупаха на едно голо място и след това взривиха наведнъж, с което леко повъзбудиха турските гранични постове по отсрещните баири.

Групата се изтегна в тревата на приказки и цигарки, в очакване на джугана, който трябваше да ги прибере обратно в поделението.

 20:00

Малко след осем очаквания камион все още го нямаше.

21:00

Към девет вече се беше стъмнило, както и позахладняло, но от камион нямаше и следа. Към девет и половина положението не се беше променило, с изключение на това, че задуха традиционния за тия баири вятър и захладняването вече беше станало неприятно, пък и бяха доста гладни вече.

22:00

Към десет в далечината най-после просветнаха приближаващи се фарове. Не след дълго машината се дотътри, при което установиха, че вместо джуган с брезентово покривало на каросерията са им изпратили някакъв самосвал. Джугана се бил счупил и само този самосвал бил подръка. Небето беше чисто и луната осветяваше ярко, доколкото  може разбира се да осветява ярко една луна, което им помогна да натоварят агрегата и останалата машинария. Лейтенантът и редника Гачо седнаха отпред в кабината, но за Маринов и Касабов място нямаше, така че те се настаниха в каросерията.

В следващия час двамата отзад установиха, че возенето в каросерията на самосвал, движещ се по черен е изключително гадно нещо. Единствената алтернатива за сядане беше дъното на самата каросерия, която беше доста ръбеста от засъхналия по нея бетон. Черния път беше неравен и двамата бойци употребиха бая усилия, за да не се мятат из каросерията като Никулденски шарани в рибарски магазин. При движението си камионът вдигаше страхотен прахоляк, с който засилилия се студен вятър се опитваше да запълни всички отвори по телта на возещите се отзад бойци. 

23:00

Към единайсет пристигнаха в поделението изкривени, премръзнали и прегладнели. Влизайки в сградата, където беше спалното им помещение, видяха на стълбите пред вратата тулупа да дава отцепка, което беше знак, че вътре се случва нещо, което не съвпада с вижданията на командния състав за уставно носене на военната служба. Имайки се предвид, че беше неделя и поне един или двама от ротата са имали свиждане, на Маринов веднага му стана ясно какво става, просто не очакваше такава масовост на мероприятието, каквато видя, когато нахлуха в помещението. Всъщност първо не видя нищо, само чу врявата, която идваше от дъното на затъмненото помещение, защото беше така запушено от цигарен дим, че все едно някой беше пуснал вътре бойна димка. Когато се ориентира в обстановката установи, че цялото братско воинство на сапьорна рота са наобиколили една двадесет литрова пластмасова туба с вино и дамаджанка, съдържащи русенска скоросмъртница. Няколко шкафчета бяха събрани накуп и върху импровизираната софра се вихреше безпорядък от канчета с ракия, пепелници от консервени кутии, оглозгани пилешки кокали, кебапчета, кюфтета, парчета хляб, баница, питки, лимонадени шишета, мазни хартии, изпокъсани пликове. Седем - осем пияни муцуни се надвикваха, без никой да слуша другия, но щом видяха новодошлите, бурно ги аплодираха и призоваха да се присъединят към шумната компания. След неописуемото преживяване отзад в каросерията на самосвала Маринов се чувстваше доста грохнал и честно казано сега не му се занимаваше с пияници, затова хапна на бързо от каквото беше останало, напълни си манерката с вино и с Малкия Касабов се разположиха по леглата си, които бяха едно до друго и го удариха на лаф моабет.  

00:00

- Тия нещо много джабала взеха да дигат, ще стане некой сакътлък – таман отбелязваше ефрейтора, когато от коридора долетя вик:

- Дежурния по рота на изхода! – и веднага се повтори: Дежурния по рота на изхода!

Това беше командата, която подаваше по устав дежурния дневален пред вратата, когато видеше, че се появява офицер. Това също така беше и предупреждението на отцепката ( т.е. дневалния), че се задава неприятност. Понеже разпивката беше достигнала апогея си, освен ефрейтора Маринов и редника Касабов, никой друг не чу подадения сигнал за опасност. Двамата веднага захвърлиха почти изпитите манерки под леглата, чашката с фасовете напъхаха в шкафчето и се направиха на заспали, когато с гръм и трясък вратата на помещението се отвори и нахлу дежурния офицер. Сега вече и останалите схванаха какво става и се разбягаха в сумрака, всеки шмугвайки се в някое легло и завивайки се, имитирайки дълбок сън. Дежурният офицер, старши лейтенанта Карастоянов, който по принцип беше силно издънен елемент и имаше славата на безподобен глупак, запали всички лампи и изкрещя команда, придружена с няколко плюнки:

- Сапьорна рота, строй се!!!

Но сапьорна рота спеше, дълбоко. Само от ъгъла, сред неимоверна свинщина му отдаваха чест една дамаджанка и една двайсет литрова туба.

- Сапьорна рота, строй се!!! – изкрещя отново побеснелия офицер, но всички спяха.

Тогава Карастоянов предприе друга тактика. Навря се между леглата и започна да отвива един по един „спящите“ и всеки който беше с дрехите започваше да разтърсва и  изпраща да се строи долу пред сградата.

В помещението единствени останаха Маринов и Касабов, защото бяха смъкнали кофража и имаха вид на спящи до този момент.

Първият, който се озова навън, веднага се скри върху паркирания до сградата джуган с понтонен мост. Втория хвана към разузнавателния батальон, третия хукна към лечебницата, четвъртия се скри в храстите до спортната площадка и така нататък. След малко се появи и старши лейтенанта Карастоянов, подавайки позната вече команда.

 - Сапьорна рота, строй се!!!

В нощната тишина отговори единствено ехото на собствения му глас, някаква кукумявка и един тих сподавен звук (който офицера не чу) идващ от борещия се със себе си боец, скрит върху понтонния мост до сградата, да не се разсмее с глас.

Карастоянов разбра нелепата ситуация в която за пореден път е изпаднал, върна се обратно, взе тубата с виното и дамаджаната и побеснял се отправи към дежурната стая, където вдигна телефонната слушалка и набра номера на ротния командир на сапьорна рота. 

01:00

Капитан Рангелов, строен индивид с мургава сипаничава муцуна, ротен командир на сапьорна рота и гад по душа, влезе в дежурната стая също побеснял, защото го бяха дигнали от маса.

- Какво има бе, Карастоянов.

- Иди си озапти пияните говеда, другарю капитан! Искам да ги вкараш всичките в ареста! Защото ще докладвам случая на командира на поделението, и ти ще го отнесеш, така да знаеш!

Капитана въздъхна, вдигна телефонната слушалка и набра номера на районното управление в града. Десет минути по-късно една УАЗ-ка на народната милиция с двама кисели милиционера вътре, паркира пред централния вход на поделението.

През това време ефрейтора Маринов и малкия Касабов пушеха приседнали на едно легло, осъзнавайки, че нещата отиват на зле и няма какво да се направи. Лека полека разбягалия се личен състав на сапьорна рота почна да се събира обратно в помещението си.

По това време нахълта и разгневения капитан, давайки си вид, че едва ли не му е забавно. Строи всички без обяснения и ги подкара със строева крачка през плаца към портала, където ги очакваха милиционерите с два дрегера.

На малкия Касабов, по някакви неясни причини дрегера не отчете. Имаше и двама, които не минаха през дрегера, тъй като бяха успели да се изпокрият по складовете, за които отговаряха. На останалите седем, начело с отдельонния командир, ефрейтора Маринов, им взеха коланите и връзките на обувките и поеха с бодра крачка към ареста. Това последното се правеше, за де не може някой от арестантите да посегне на живота си, като примерно да се обеси, докато е в ареста. Натикаха всички в една килия. Отключиха нара, който стоеше заключен към стената и седмината се натръшкаха върху него.

Рангелов, може би под въздействието на водката, както си мислеха бойците, прояви неочаквано човещина и им разреши пътьом към ареста да минат през спалното помещение и да си вземат шинелите за престоя им в килията. Всъщност съображенията му бяха други. Ако се разболееха, половината поне, ако не и всички, щяха да идат в стационара и нямаше да има над кого да издевателства на другия ден.

05:00

Дремещият ефрейтор Маринов се стресна. Отвори очи и осъзна две неща. Първо, че го боли главата и второ, че отвън долиташе някаква шумотевица, която в този час едва ли вещаеше нещо добро. Сръга най-близко хъркащите до него елементи.

Бойците с натежали глави взеха да се надигат и да гадаят какво се случва навън. Не го мислиха много дълго, защото след десетина минути чуха в ключалката на вратата на временното им убежище да превърта ключ. Вратата се отвори и нейните очертания се изпълниха с тлъстия фатмак, началник на караула тази нощ. В едната си ръка стискаше коланите и връзките от обувките им. Хвърли ги към тях и изграчи:

- Ставайте, путки майни, проверка от Щаба на трета армия, поделението е дигнато под тревога. Взимайте си коланите и се омитайте по ротите.

Седмината бойци се изнесоха към помещението на бегом. Нахълтаха като дива орда, стряскайки по стълбите един непознат оцъклен майор.

Въпросният майор бе един от проверяващите бойната подготовка и дееспособността на бойците при хипотезата, че въображаемия враг е нападнал и петнайсет минути по-рано беше нахълтал в помещението, където за негова изненада беше заварил единствено Малкия Касабов, който заключваше шкафовете с автоматите.   

- Другарю редник – беше се развикал майора – какво правиш бе, другарю редник. Война бе, другарю редник, война! Защо заключваш пирамидите с оръжието? Защо?

- Ами не мога сам да изнеса всичкото оръжие, другарю майор – отговори му редника Касабов. Съгласно устава в народната армия се изискваше при тревога цялото снаряжение да бъде изнесено, в конкретния случай – петнадесет автомата АК-7.62 и един огромен сандък, пълен с противогази и пълнители.

- А къде е личния състав на ротата, къде е? – отново се разпени майорът, сякаш чак сега осъзнаваше, че в помещението са само двамата.

- В ареста, другарю майор – гордо му отговори Касабов.

 Майорът първоначално се облещи, докато смели последно подадената му информация от редника Касабов, подир това махна отчаяно с ръка и се изнесе от помещението. И тогава точно го връхлетяха търчащите нагоре по стълбите бойци, влачейки след себе си мощна алкохолна аура.

Оправиха се бързо, награбиха оръжието и се понесоха към автопарка, от където трябваше да се изнесат към бойната си позиция. 

06:00

Навсякъде тичаха бойци, старшини и офицери викаха по тях, форсираха се камиони, танкове и всякаква друга военна техника ревеше като за последно, изобщо беше се създала типичната за военните олелия, от която на пръв поглед оставяше впечатлението у страничния наблюдател, че кипи усилена дейност.

Сапьорна рота се изнасяше на позициите си с два камиона. Един Зил-151, по известен като джугана, в чиято каросерия се натоварваше цялото снаряжение, което освен оръжието и противогазите включваше палатки, шалтета, одеяла, кюмбе, кюнци, маскировъчни мрежи, дизелов агрегат, казани за храна, както и самите бойци. Другият камион, Зил-130, съдържаше в каросерията си боен военновременен запас, състоящ се от стотина противотанкови мини, сто и петдесет метра удължен заряд, няколко сандъка с тротил, един сандък с петдесет метра детониращ шнур и още няколко сандъка съдържащи най-разнообразен инвентар. Камионите бяха паркирани един зад друг, като този отпред – джугана, към настоящия момент отказваше да запали. Трима от шофьорите бяха дигнали капаците на двигателя и му баеха. Отзад в другия камион, редника Кръстанов, който преди няколко часа беше усвоил най-голямо количество ракия, седеше зад волана и морно пухтеше. И в този момент на усилни мигове, от нейде се появи познатия им от спалното помещение оцъклен майор. Подмина борещите се с джугана бойци, свивайки презрително устни и се спря до задния камион, като даде знак на водача му, редника Кръстанов да слезе.

 - Докладвай, другарю редник – започна майора – какви боеприпаси транспортираш?

Другаря майор продължаваше да се вживява в ролята си на проверяващ, а редника Кръстанов трябваше да отговори, изброявайки съдържанието в каросерията на камиона, при това с военната му терминология… За беда Кръстанов и хал хабер си нямаше от военна терминология и имаше само бегла представа за съдържанието на МПС-то, което управляваше и която се изчерпваше в „нещо за гърмене“. Затова той отговори съвсем лаконично, с което почти просълзи майора:

 - Ъъъм, ъъъ, бомби….- и за да не е съвсем голословен, добави: - и-и-и куршуми…

Другаря майор видимо почервеня и се засили да дръпне едно конско за некомпетентността на боеца, но в миг размисли и се отказа, махна с ръка – жест, които недвусмислено казваше: заеби, нема смисъл, изпълни един уставен кръгом и побърза да напусне издънената рота.

Когато джугана най-сетне благоволи да запали, се оказа, че не могат да се изнесат, защото точно пред тяхната клетка беше закъсало едно МТЛБ на разузнавателна рота. Докато дойде влекач да го изтегли от там, стана подобаващо задръстване от прииждащите отзад още МТЛБ-та и БТР-и на кашишките роти. След половин час невъобразима олелия закъсалата машина беше изтеглена, а натрупалата се колона изнесена, така че двата камиона на сапьорна рота също потеглиха. Първи беше джугана, със старши на предната седалка лейтенанта Куйкин. На втория камион старши по принцип беше кюпека Стоянов, гадина с мазна физиономия, надминаващ по злоба и ротния Рангелов. Но тъй като беше командирован по някакви задачи, сега го нямаше и неговата роля се падна на ефрейтора. Маринов естествено нямаше нищо против да се вози на предната седалка, вместо да диша прахоляка отзад в каросерията с останалите бойци. Единственият проблем, който съществуваше и Маринов все още не си даваше сметка за него беше, че досега ефрейтора при всяко такова излизане се возеше с останалите отзад в каросерията и идея си нямаше как се стига до позициите на сапьорна рота. Водача на камиона, редника Кръстанов, беше в същата ситуация, тъй като през последните шест месеца беше в разход заедно с още трима от шофьорите на обучение в друго поделение за работа с новите понтонни мостове, които се очакваха да пристигнат в най-скоро време. Затова от съществено значение за пристигането им по предназначение беше да следват неотлъчно джугана пред тях. 

07:00

Вече се движеха по асфалтовия път, като от време на време подминаваха някоя и друга закъсала машина от военната колона. В този ранен час друго движение по пътя освен военните нямаше.  

08:00

Час по-късно, когато отдава бяха подминали и последното село, на една права отсечка от пътя ефрейтора се усети, че джугана пред тях вече го няма, което ще рече, че е отбил някъде, а те не са го видели. Досега Маринов винаги се беше возил заедно с останалите бойци отзад в каросерията. Опита да си припомни какво е виждал иззад брезента при други подобни обстоятелства и бързо установи, че нямаше никаква идея. Затова каза на Кръстанов да намери подходящо място да обърне, щото вероятно са подминали отбивката.

- Копеле, обръщай бързо, щото стигнем ли границата с това отзад ни чака голем уй.

Няколко километра по-нататък от ляво съзряха черен път и шофьора рязко зави по него. Зад крайпътната растителност се криеше ливада, на която съзряха стадо овце и подпиращ се на гегата овчар. Решиха да го питат дали не е виждал военни машини или шапкари наоколо и за да си спестят излишни движения потеглиха към него директно с камиона през ливадата.

Джуганите, на въоръжение в Българската армия по това време, бяха универсални машини, които можеха да транспортират всичко, както и да минават отвсякъде, дори и от там, където закъсваха танкове или други верижни машини. Това се дължеше на факта, че бяха с тройно предаване. При Зил-130 нещата стояха по-съвсем друг начин. Това беше паркетен лъв, само с едно задно предаване, а върху трева е достатъчно да се изпикаеш върху задните гуми и забуксуването беше в кърпа вързано. А сутрешна роса имаше в изобилие, ще речеш, че са пикали десет стада овце. Така че, още на половината разстояние между тях и овчаря, съветската машина превъртя гуми и отказа да продължи. Шофьора направи няколко опита да се измъкне от калта, но стана ясно, че това няма да стане. Междувременно овчаря се беше домъкнал до тях, видял възможност да  разнообрази малко скучното си ежедневие.

- От къдя сти уа мочиета?

- От София сме - отговори ефрейтора

- Ааа, от София! Ам чи дие служити? Да ни сте от граничните?

- Не, не, в Елхово, от полка…

- А-а-а, елховската кашимерия ли уа. Браво, браво.

Маринов така и не разбра с какво заслужиха похвалното „браво“ – заради факта, че са от елховската кашимерия или щото са се окопали като прасета в калта.

- Да си виждал наоколо други военни камиони? – обади се Кръстанов

- Ами чи ние, ни съм...

- Ще сложиш ли едно рамо да избутаме кочината, че нещо я закъсахме…

- Готово уа – съгласи се с охота овчаря.

Подложиха под задните гуми някакви камъни, а Маринов и овчаря се заредиха на предната броня. След няколко тласъка успяха да избутат камиона назад, където движещите гуми стъпиха на по-стабилна почва, а Кръстанов се възползва от инерцията и докато не стигна до шосето не спря. Можеше да се каже, че се отърваха от свинщината сравнително лесно.

- Благодарско шефе – махна Маринов на овчаря за довиждаве, а той му рече:

- Яз имам унука у Софията, учи за ижелерин, Иван се казва, познаваш ли го?

- Не, не го познавам – усмихна се ефрейтора – айде, много здраве…

Двамата потеглиха по обратния път.  

09:00

След петнайсетина километра в обратната посока, Маринов съзря една отбивка, която му се стори позната.

- Я завий тука в десно, май тва беше отбивката.

Понеже завоя беше под остър ъгъл, за да го вземе шофоьора се изнесе леко в ляво преди да навърти волана на дясно. Явно не се изнесе достатъчно или пък избърза със завъртането на волана на дясно, може би алкохолните изпарения от снощната ракия му пречеха да прецени правилно, но след миг Маринов с ужас установи, че мислената правата свързваща предната дясна гума със задната, минава директно през канавката встрани от пътя, която като за канавка беше бая дълбока.

 - Сприи, копеле сприиии – разкрещя се Маринов. Срещна изумения поглед на Кръстанов и точно в този момент задната гума попадна в канавката и целия камион рязко се наклони надясно, залюля се и като по чудо не се преобърна. Маринов изскочи мигновено от камиона, а Кръстанов без да си дава много зор. Даваше си вид на врял и кипял в подобни ситуации.

- Уплаши ли се бе, капрал – подхвърли хилейки се Кръстанов – взе ли ти се акъла, а?

- Еееей, олигофрен малоумен – разкрещя се отново Маринов – ти знаеш ли какво караш отзад бе, ако гръмне ще си ебе майката, от нас нищо няма да остане. Дебил прост! Копеле тъпо, какво ти е смешно бе, отзад има два тона тротил и  пеесе метра детониращ шнур бе, ако… - ефрейтора се беше разпенил и щеше да продължи да му сипва, но видя че малоумната усмивка на Кръстанов изведнъж изстина, когато приклекна и погледна какво е положението отзад. Дясната гума висеше във въздуха над канавката, лявата също се беше отлепила от земята и висеше на една педя във въздуха. Камиона се крепеше на кантар върху диференциала, който беше опрял в бетонения ръб на канавката. Положението никак не изглеждаше добре, но нямаше какво да направят, освен да чакат да ги намерят…  

10:00

Половин час по-късно, отдолу, по черния път се зададе джуган. Когато се изравни с тях и спря, от вътре изскочиха взводния Куйкин и още двама бойци.

Я виж ти, уцелил съм бил правилната отбивка, помисли си с насмешка Маринов.

Лейтенанта бил тръгнал да ги търси. Неочаквано за ефрейтора, вместо да последва очакваното конско и обяснения, Куйкин бързо се организира, обади се по радиостанцията и скоро дойде още един джуган начело с ротния и една камара стоманени въжета в каросерията.

Преди да се предприемеха действия по изтеглянето на 130-ката обаче, трябваше да се свърши още нещо от съществено значение. И това беше от каросерията да се свали сандъка с детониращ шнур. Всички останали боеприпаси не представляваха непосредствена опасност, защото зарядите им се състояха от взривни вещества, които за да се взривят им беше необходим детонатор. С други думи механично въздействие като удар примерно не можеше да ги задейства. Детонаторите на стоте противотанкови мини бяха в транспортен режим и също не представляваха опасност.

При детониращия шнур нещата стояха по друг начин. Както подсказва името му, той се използваше за създаване на междинна детонация, която бе необходима за задействането на взривни вещества като тротил или амонит. Детониращия шнур приличаше на коаксиален кабел, червен на цвят, а вътре беше пълен с взривното вещество ТЕН, което също беше бризантно, но най-чувствително към механични въздействия от цялата група.

Закачиха две въжета за теглича на камиона с бойния арсенал,  а другите два края съответно за тегличите на джуганите. Те се изнесоха напред, под прав ъгъл един спрямо друг, докато въжетата се изпънаха в хипотезата, че удържат килнатия камион.

Удоволствието да смъкне сандъка се падна по право на автора на настоящата ситуация. Помогнаха на Кръстанов да се качи в каросерията. Той се хвана за една шпригла и започна внимателно да се протяга, за да докопа въпросния сандък, който се намираше точно над висящото над канавката дясна задна гума. Камиона явно се крепеше на едната си честна дума, а въжетата не теглеха в правилната посока, защото в един момент, когато тежестта на боеца в каросерията взе да се изнася към сандъка, камиона почна да се накланя към канавката. Кръстанов пребледнял веднага се дръпна назад. Ся що не се смееш, а копеле тъпо – мислеше си ефрейтора, докато наблюдаваше припотения си колега в каросерията.

Междувременно всеки военен, който беше минал покрай тях се спираше, кой да се полюбува на сеира, кой да даде акъл.  В това число и половината проверяващи от щаба на трета армия – все големи и тежки болтове се запознаха детайлно със ситуацията. Сред тях разбира се, беше и влюбения в сапьорна рота оцъклен майор. 

В края на краищата, преразпределиха силите на въжетата и измъкването на сандъка с детониращ шнур се увенча с успех. След това изтеглиха и камиона. Щети по диференциала нямаше, противно на очакванията, така че съветската транспортна техника можеше да продължи на собствен ход. Точно, когато пристигнаха най-накрая на позициите си, проверяващите от Щаба на трета армия решиха да обявят край на занятието, така че целият цирк се понесе по обратния път към поделението в град Елхово.

 

Така протече живота на ефрейтора Маринов в редовете на родната армия през последните деветнадесет часа, започнали в лежерен неделен следобед под лъчите на септемврийското слънце и завършили до крайпътна канавка в късната делнична утрин, някъде там, из дебрите на Кукерландията.

Ефрейтора Маринов, който впоследствие по заслуги бе произведен и в младши сержант, през целия си цивилен живот добре помнеше описаните по-горе събития, както и още много други с подобен характер, имал удоволствието да преживее сред редовете на родната армия по време на двугодишния си престой там. От позицията на времето Маринов разбира се приемаше гореописаните събития от забавната им страна, макар добре да помнеше, че докато ги преживяваше не му се виждаха толкова забавни.

 

Речник на ползваната терминология:

джуган – жаргонно наименование на Зил–151. Руски военен камион с тройно предаване, минаващ през невъзможни терени. Пренасящ всевъзможни товари и оборудване, включително понтонни мостове. Способен да изтегли закъсал танк. Разход на гориво 60/100. На разговорен руски „джуга“ означава желязо и от там – джуган – железен. Иначе идеята за камиона е копирана от американските Studebaker от втората световна война, които компанията започва да изнася за Съветския съюз през 1941 година и Зил–151 е почти пълно тяхно копие;

капрал – наименование на ефрейтор в някои армии;

кашик, кашимерия – жаргонно събирателно наименование на сухоземната пехотата. Техният девиз е: И мозъка да стане мускул! Затова изрази от рода: Всичко да бъде подробно обяснено така, че дори кашиците да разберат, бяха често срещано явление;

путка майна – стандартно (неофициално) армейско обръщение между равнопоставени или към по-нисък чин;

огнепроводен шнур – военно наименование на фитил;

тулуп - така наричаха бойците, който не са влезли в редовете на родната армия с наборите си през септември месец, а през месец март, следващата година. И въпреки че са набор с останалите бойци, те им се явяваха новобранци и понасяха съответните негативи от тази ситуация;

тротил, амонит – бризантни взривни вещества на основата на нитратни съединения, намиращи широко приложение в армията. Не са чувствителни към удар и други механични въздействия, нито към огън, освен в някои специфични условия (горене под високо налягане). За взривяването им е нужна детонация. Сапьорите често опъваха нервите на незапознатите си с тези факти другари по въшкарник от другите подразделения, като пушеха между сандъците с амонит или пускаха късчета пресован тротил в кюмбетата  за разпалка;

капсул-детонатор – средство за иницииране на детонация, необходима за бризантните взривни вещества, като споменатите по-горе амонит и тротил. Веществата в капсул детонаторите са много чувствителни към всякакви външни дразнения – удар, ток, искра, огън и т.н.;

шпригли – метална конструкция, която се монтира на камион и се покрива с брезент. Често използвана характеристика от военните за описание на слаб човек: Виж го тоя/тая – само шпригли и брезент;

кюмбе – печка на дърва, в която често се изгаряха всякакви други материали, само не и дърва;

фатмак, кюпек – презрително наименование на старшините като хора с ограничено мислене в резултат на затъпяване от дългогодишна военна служба. Блестящи примери за това са подавани от фатмаци команди като: Бегом от мен до другото дърво!

Или съвети: Ако си толко тъп, че не моеш да запомниш нещо просто, записвай си като мен!

Или закани: Качили сте ми се на оная работа, ама ще обърна другия край аз и ще видите тогава!

Или политически анализи: Некои реакционни кръгове в прогнилия капитализъм твърдят, че на социализЪма краката се клатели. И след драматична пауза: Те и на овена мъдята са клатят, ама не падат, нъл тъй!

Ардюха – жаргонно наименование на широко разпространените евтини и долнопробни цигари „Арда“ по времето на развития социализъм;

дневален – а.) според устава - дежурен, който се грижи за реда и опазването на вещите в казармено помещение и б.) според срочно служещият състав - дежурен, който виси пред вратата и дебне да не дойде някой шапкар, докато другите в помещението пият, пушат или играят карти. Удоволствието да си дневален обикновено се падаше на новобранците;

отцепка – виж подточка б.) на дневалния;

шапка, шапкар – презрително определение за всякакъв вид извънсрочно служещ военен състав, идващо от задължително присъстващата фуражка в служебните униформи, които носят;

Кукерландия – сега това е името на международен маскараден фестивал, провеждан в Ямбол, а по онова време беше презрително наименование на териториите в Ямболска област.

въшкарник – презрително наименование на войнишката ежедневна зимна и лятна униформи.

лабаво – ситуация, при която определени норми и изисквания в една йерархична структура не беше необходимо да се спазват;

МТЛБ – съветски верижен бронетранспортьор. Развива скорост 60 км/ч на асфалт. При щабно занятие една такава машина на разузнавателния батальон изпревари на шосето за Ямбол един Москвич, при което водача на цивилното МПС отби в страни от пътя и половин час се кръсти с треперещи ръце, повтаряйки в транс: О, Света Богородице, О, Боже мой, въпреки твърденията му, че един примерен марксист в Бог не вярва.

БТР – съветски колесен високопроходим бронетранспортьор. Предназначен да обслужва кашимерията.