Пържени чушки с доматен сос

 …август, 1979 г.

 Докато учех все още в основните класове, живеехме на четвъртия етаж в една кооперация в центъра на София. Улица „Искър“ №19, както ме бяха научили нашите да рецитирам, в случай че се загубя примерно. Беше към края на лятото спомням си, щото вече бяхме ходили на море и наближаваше време да тръгвам отново на училище. През деня със сестра ми ни гледаше баба, докато останалите бяха на работа. Наближаваше обед, а аз нещо бях изгладнял и се навъртах към кухнята и през пет минути циклих един и същи въпрос: Кога ще ядем? Другия основен въпрос - какво ще ядем, вече беше изяснен. Подредени в една тава, под строй като войници, чинно отпочиваха двайсетина пържени чушки, завити с юрган от доматен сос, с чесън и магданоз. Проблема беше, че още бяха врели и трябваше да поизстинат, което си изискваше своето технологично време. За целта баба ми беше сложила тавата с чушките и доматения сос върху една табуретка до отворената балконска врата.

Първата половина от ваканцията изкарахме със сестра ми на село. Там сред кокошки, овце, прасета и циганета, за месец престой, бях усвоил местния диалект до съвършенство – мяках и псувах без грешка. Когато дойдоха да ни прибират, майка ми като чу отрочето си как и какво говори, изпадна в тежък потрес и се закани, че повече крака ми нямало да стъпи на село. От там заминахме на море – и тази година баща ми беше успял да уреди карти - две седмици в почивната станция на „Енергопроект“ на Слънчев бряг. Плажа, вълните, фрегатата, хотел „Кубан“ и мелби, шоколадово яйце от Кореком, пристанището на Несебър, цаца в бакалски пликове, такива неща… След това на планина – този път с баба и дядо. Леля ми пък беше уредила със съответните връзки карти за почивната станция на ВИАС в Семково. Дядо ми беше запален турист и веднага сформираше туристическа група и почваше да обикаля из Рила с няколко ентусиасти от настоящата смяна, мъкнейки ме с него, докато баба се занимаваше със сестра ми. Спомням си преходите до хижа Грънчар, Сухото езеро, Рибните езера. До Мусала обаче не посмя да ме вземе. Малък си още – така казваше и отпрашваха без мен. Така неусетно премина лятото, а сега наближаваше време да се тръгва отново на училище.

Абе ще се яде ли днеска или…? Тръгнах към кухнята да питам баба какво става с яденето, когато от към стаята с балкона дочух сподавен вопъл и някакъв неестествен шум - като от пляскане с криле, нещо падна, после сподавения вопъл на баба се извиси до Халфордовия фалцет в Пейнкилър. Веднага се стрелнах натам, нахълтах с шут по притворената врата и пред очите ми се разкри потресаваща гледка, дълбоко запечатала се в съзнанието ми и до ден днешен. Значи, през отворената балконска врата, в стаята нахлула бригада нагли гълъби и като подкарали тавата с чушките и доматения сос - вЪрти налево, вЪрти надесно, вЪрти нагоре, вЪрти надолу - яка мазаница, всичко в доматен сос - стените, вратите, масата, столовете, дивана, килима, пердетата, че и по тавана имаше. Последните два гълъба таман се изнасяха пред ужасения поглед на баба ми - единия на подскоци, оставяйки червени крачка по пода, а другия щедро пръскаше доматен сос, махайки с криле…. От създалата се вихрушка от крилете на побягналите гълъби, из въздуха се носеше перушина в червени окраски, хвърляйки загадъчни отблясъци, когато някое перце попаднеше на пътя на прокрадващя се слънчев лъч покрай завесата. На полилея закачливо се поклащаше половин чушка, а от гъза на една кукла стърчеше дръжка от същия зеленчук.

В този момент доприпка сестра ми и като видя апокалипсиса в червени тонове, попита невинно:

- Бабо, кокошки ли сте клали? (докато бяхме на село беше гледала как една кокошка с отрязана глава препускаше из съседския двор) – и после добави – я, тука на масата една се е изакала…

Баба не отговори нищо, тя вероятно беше на прага на емоционален срив…

А свинщината беше грандиозна, библейска, неописуема…