Бира!!!

 …юли, 1990 г.

 Денят е петък, а месеца е юли… Лятото е в разгара си, аз съм безгрижно студентче, освен това съм и във ваканция, а нашите са се омели на някъде и теренът е свободен. Съчетанието от гореизброените факти довежда до логичното заключение, че вечерта е подходяща за усвояването на известно количество бира в домашни условия. С осигуряването на бирата се нагърбих аз, защото, както вече споменах, съм във ваканция, а останалите трима от заверата са на работа.

По това време масово разпространената бира не предлагаше някакво особено разнообразие. В РУМ-а (РУМ - съкращение от „районен универсален магазин“) в Младост-2 можеше да се на-мери „Светло“ пиво, „Оригинално“ пиво и „Столично“ пиво, както и някаква бира, чиято марка беше „Prinz“. Водеше се вносна, беше два-три пъти по-скъпа от останалата и в общи линии никой не я купуваше. При това говорим за случаите, когато е добре заредено, тъй като можеше да се случи и да няма друга бира, освен споменатия „Prinz“. Примерно в петъчния следобед, щото вече е изкупена или в понеделник, понеже още не са сколасали да заредят, като последното можеше да се случи и във вторник. Тази беда в ученическите години лекувахме по следния начин: В четвъртък измежду прашясалите каси с некопуваната от никой бира „Prinz“ скривахме една-две каси от „светлото“.

Та петък или понеделник шашкахме касиерките като се появяхме на касата, помъкнали тарга от свършилото „Светло“…

Имаше разбира се и други марки бира, но те си бяха регионални и можеха свободно да се намерят в съответните региони - "Каменица" в пловдивско, "Шуменско" пиво из шуменския регион, "Бургаско" пиво към Бургас и т.н.

Това с марките си беше бял кахър, споменавам го просто така, да тече лакърдията. По-сериозният беше дали въобще в определен момент ще намериш някаква бира, па ква ще да е.

В ранния петъчен следобед се запътих към въпросния РУМ, който се намираше на пет минути от нас, влачейки с мен една пазарска количка, която смятах да натъпча до горе с бира. Когато влезнах в магазина обаче, се сблъсках с грубата действителност в най-суровия и вид. Бира нямаше никаква! Ни „Prinz“, ни „Светло“, ни дявол! ‘бах го, другарко!

Върнах се вкъщи и измъкнах от мазето старото „Балканче“. Закачих пазарската количка като ремарке за багажника на колелото и тръгнах да обикалям магазините из околността. Първо минах през един павилион на предпоследната спирка на автобус триста и шест, известен под името „Шатрата“, където принципно продаваха само бира и безалкохолни, също така беше и алкохолишко сборище. Сега обаче не продаваха нищо, продавача - един пропаднал пияница, таман затваряше, като ме уведоми, че всичката бира е свършила още преди няколко часа. От там поех към супермаркета до даскалото, известен просто като "Супера", където още на входа чух следния разговор:

- Хляб дали има ма, Сийке - питаше една лелка, друга подобна на нея. Така и не се разбра какво се готви да отговори леля Сийка, защото излизащият в този момент от магазина небръснат чичка със смачкан вид и недопушен фас, затъкнат зад ухото, подхвърли:

- А-а-а-бе, то бира нема, тая хлеб търси….

Е ся я втасахме!

Плануваната бирена сеч отиваше на провал…

Потеглих към пазара в Младост-1, сетих се, че имаше един по-голям магазин наблизо… Там обаче захапах поредната тесла, а една от продавачките направо уби и последния лъч надежда у мен, като съвсем авторитетно ми заяви, че в момента по Черноморието имало недостиг на бира и всичкото производство било насочено към курортите, така че в близките дни изобщо не се очаквало зареждане…

Това сега на някой може да му звучи като приказки от 1001 нощ, ама тогава си беше толкова реално, че нямаше повече на къде...

Та, под палещите лъчи на следобедното юлско слънце бавно се придвижвах по тротоара на бул. „Людмила Живкова“, сега „Александър Малинов“. Въртях унило педалите, почти изпаднал в депресия от така неочаквано сполетялата ме бирена катастрофа и се напъвах да се сетя за някой по забутан магазин из квартала, където може пък да е останала някоя и друга шишалка. И точно в този момент, с тътена на адовата мощ, ме задмина един камион, пълен до горе с бира! И изведнъж Светлината озари изстрадалата ми душа, и чух камбанен звън, и гласа господен даже чух! И като стъпих на педалите, леле мале, шампиона на „Тур дьо Франс“, тройния носител на жълтата фланелка. Погнах го тоя камион като обезумял, а пазарската количка отзад се вееше като пиратско знаме. След десет минутна гонитба из кварталните улички се спряхме пред една бакалия, тип трафопост, нейде из Младост-4. Служителите се захванаха да разтоварват стоката, а аз целият плувнал в пот, точех лиги на една пейка до магазина. След петнайсетина минути отвориха, че от два до четири кварталните бакалии обикновено не работеха. Нахлух вътре като душевно болен маниак и се нахвърлих на касите с бира. Количката побра 28 бири и аз щастлив се изнесох победоносно от магазина. Закачих отново за багажника на колелото импровизираното ремарке и полекичка, че да не зяносаме материала в някоя дупка, поех в обратна посока.

По нататък е ясно.

В хладината на нощта, цялото налично количество бира бе усвоено с адски кеф, съпроводено с няколко плика мазен чипс, а някъде в бекграунда гласа на мистър Леми Килмистър нежно галеше слуха!