Да ти проговори…!

 …септември, 1988 г.

 Висим с малкия Касабов пред ДНА-то ( Дома на Народната Ар-мия ) в град Елхово и чакаме да дойде един джоган, който ще докара новозакупеното пиано от командването на елховската кашимерия по направление „Културно масова дейност в Българската народна армия”, та да помогнем при разтоварването му. Кога щеше да пристигне въпросното пиано не беше ясно, не че на нас ни пукаше особено. Тъй или иначе време имаше в изобилие, кажи речи още цяла година, че и малко повече.....

Септември наближаваше своя край, но по тези южни ширини лятото изобщо нямаше намерение да се оттегля. Беше късния следобед, но все още рано за края на работния ден. Така че, спокойствието на притихналата уличка се нарушаваше само от леко поклащащите се корони на няколко дървета и две търкалящи се хартийки, под напора на освежаващия следобедната жега ветрец.

Двамата с малкия Касабов се бяхме подпрели на колоната пред входа на ДНА-то, посмуквахме кротко по една Ардюха, и си лафехме. За новия албум на Helloween, който Тома Спространов представи преди няколко дена по „Пулсиращи ноти”, за английския, който Касабов ми помагаше да уча в свободното си време от един овехтял учебник, за ултра простия фатмак на зенитките.... елховски плейбой. На тоя последния му викахме Бай Ганьо, ама в интерес на истината, първообраза, в сравнение с тоя дебил си беше направо като нАучен сътрудник от БАН. По това време даваха един френски сериал на име „Шатовалон", който се следеше с интерес от цялото братско войнство, защото се очакваше всеки момент главната героиня да бъде опъната от главния герой, който за всеобщо разочарование накрая се оказа педал, и така очакваното ебане не се състоя..... Та въпросния фатмак - Бай Ганьо, често идваше да гледа сериала при нас. В снощната серия имаше някаква сюблимна ситуация, и другаря шопар, облизвайки похотливо устни беше изтърсил: „Еиий, тая да ми паднии, ша и го нагъкам съсие мъдията....”

Реплика, която остана в разговорния ни фолклор и до ден днешен.....

Нещо се бехме умълчали двамата с Касабов, залисани в мислите си....

По едно време профуча някакъв натопорчен Москвич, тип подвижно стрелбище, след минута го последва една подвижна кебапчийница под формата на Трабант и отново всичко замря... Писна ми да подпирам колоната, и приседнах на стълбите пред сградата... От чаканото пиано все още нямаше и помен. Изстрелях угарката по посока близкото бетонено кошче за отпадъци и машинално извадих следващата цигара от омачкания пакет, драснах една клечка и задимих отново. Загледах се в една пъплеща мравка до лявата ми кубинка, която мъкнеше устремено на някъде си обелка от семка. Таман щях да и пусна една плюнка отгоре, когато дочух звук от потракващи токчета. Надигнах поглед. По отсрещния тротоар се задаваше създание, сякаш че излязло от страниците на списание "Burda". Пристъпваше грациозно, в късата си плисирана поличка. Вятърът развяваше гарваново черните и къдрици, а под фланелката с щампа "Levis", лудееха две палавници. Теглих му един лакът на Касабов и посочих с очи.

- Не съм сляп бе - изсумтя под нос.

Очарователното създание приближаваше с нахакана походка, а ние двамата зяпахме в захлас. Неочаквано се спря на отсрещния тротоар, точно срещу нас. Почна да рови нещо из чантичката си. Отмята една непослушна къдрица, поглежда с досада на някъде си, за миг долавям погледа и. Леле-е-е, баси мадамата! Приключва с чантичката си и рязко се завърта. Двете лисици под фланелката хукват. Пресича и тръгва право към нас. Спира, поглежда ни небрежно, почти случайно, и се врътва пак. Късата поличка се дига за миг и ни оставя съвсем без дъх... Подминава ни с няколко грациозни крачки, полюшвайки стройни бедра и отново спира. Обръща се към нас през рамо, а от устата и излиза следното:

- Ко ста ма зияпнъли уаа, глъвочи ниеидни...