Гъбена яхния...май, 1997 г. Понеделник e, отиваме към язовир Копринка. С Владо ще мерим там поредната опорна мрежа. Товарим сутринта на служебния автомобил тотални станции, призми, триноги, чадъри, куфари, радиостанции, разни други багатерии и по живо, по здраво, потегляме посока Казанлък. Пътуването минава прилично… Пристигнахме някъде следобед, настанихме се по гостните, на бърза ръка окупирахме всички възможни контакти с безбройните зарядни и батерии, които мъкнем с нас. Уговорихме с началника на язовира кои хора ще ни помагат утре и след това се отправихме към Казанлък, та да си понакупим кльопачка и пиячка за вечерта, пък и за следващите дни. На другия ден, като се прибрахме от работа, гледаме още една кола пристигнала от София. Оказа се, че е главния ни сис-админ - демек Дългия. Два компютъра беше домъкнал и щеше да опъва там неква мрежа. Заварихме го при началника на язовира, заседнали на по аперетивче и развързал кучетата, типично по сис-админски. При сис-админите е така. Карат най-добрите коли, имат най-мощните компютри, плуват най-добре, готвят най-добре, чорапите им миришат най-хубаво! Вечерта се спретнахме да приготвим трапезата. Оказа се, че сме се събрали накуп нещо много кулинари. Моя милост, Иво - шофьора на Дългия и самия Дълъг, разбира се. Аз скромно се оттеглих от творческия процес, захващайки се да правя салата, Иво се хвана с едни мръвки на скарата, а Дългия обяви, че ще прави гъбена яхния, адски специалитет. Носеха цял плик гъби. Владо като лаик в кулинарната област, единственото, с което можеше да помогне е да поизмие нещо, та се захвана да мие гъбите, обаче Дългия веднага го спря: - Чакай Владко, на мама и на татко, не се мият гъби така, гъби се мият с чалъм. Ей сега ще научиш нещо ново.... Абе Иво, ние брашно взехме ли? - Ами не. - Нищо бе, тук не може да няма останало из кухнята - и взе да отваря шкафовете поред. В един от тях намери някаква кесия. Погледна в нея и нададе победоносен вик. - Ето бе, кво ви казах. Ела сега да видиш как се прави - обърна се към Владо. Изсипа гъбите в една тенджера, изсипа и брашното върху тях и след това ги заля с вода и разбърка добре. Изчака десетина минути да покиснат с брашното, и почна да ги бърка и търка с ръка. - Скиваш ли как избеляват - рече Дългия - е това е номерът. За-помни го, че да изненадаш жена си следващия път. - Абе Дълъг, ти сигурен ли си че това е брашно бе? Обръщам се, гледам Владо зяпа в кесията с намереното брашно от Дългия... А Дългия веднага скача: - Абе кво ли ти разбира китарата на тебе?... Брашно е, не виждаш ли.... Я най-добре изчезни от тука, че ми пречиш и без друго. Аре-е-е... баста! Приключихме в кухнята и се настанихме на една маса във всекидневната. Сипахме по един ракиджос, турнахме си по една салата и разпънахме лакърдиите. Дългия отскача чат пат до кухнята да гледа как върви яхнията. На сладки приказки времето си минаваше кротко, телевизора нещо си бучеше за общ фон, а от кухнята вече се разнасяше приятния аромат на гъбки, лучец и магданозец.... Най-накрая баш готвача след поредния рейд до кухнята се върна с тенджерата в ръце и тържествено обяви, че специалитетът му е готов. Сипахме си по една порция да изстива, докато допиваме. По едно време Иво си боцна една гъбка, после втора и вика: - Абе Дълъг, нещо нагарчат.... Дългия веднага се зае да дегустира. - Нагарча ти главата - вика - това е от гадния дим на Малкия - имаше предвид мене, понеже аз единствен пушех. Боцкам и аз от гъбките да пробвам. Бе нагарчат си, даже бая горчат. - Баси, горчат бе, Дълъг - викам. - Абе на тебе с тея цигари квото и да хапнеш ще ти горчи бе - ми се отяжда Дългия - екстра са си гъбките. Владо пробва и той. - Абе има нещо особено, ама може и от ракията така да ми се струва. - Естествено, че ти се струва, Малкия пушач ни изтрови тука с неговите цигари - продължава да дудне Дългия. Той като бивш страстен пушач, сега проявяваше особена нетърпимост към пушачите. И занагъва гъби. Владо и той се захвана. Иво чопна малко отгоре - отгоре и заяви, че няма да ги яде. - Еми кат си загубен - яж само месо - вика Дългия - Малък, и ти ли няма да ги ядеш бе? - Не - категорично отказвам. Стори ли ми се, че нещо не е наред в едно ядене, повече не го докосвам, може и нищо да му няма. Ама на мен от тоя момент нататък си ми е гадно, и това си е.... Дългия го прие като лична обида, обяви, че нищо не разбирам, язък, че съм се пишел кулинар и още куп глупости издрънка.... Събуждам се на другата сутрин, главата ми е на мястото си, значи всичко е точно. Гледам обаче Владо на съседното легло нещо ми зеленее. - Кво става бе - викам му - нещо зле ми изглеждаш? - Абе ма-а-а-ни... - провлачва - цела нощ ме боля корем, не можах да спъ кат хората....баси.... - Абе тия снощните гъби да не са били отровни бе - бъзикам го, макар да знам, че бяха най-обикновени култивирани печурки... - Ебъ ли му мамата кви са били.... - отговаря Владо с измъчен глас.... Ставам и се отправям към кенефа. А от там таман се измъква Дългия, ама и той нещо сив зелен такъв.... - Дълъг, кво става бе? Да не си ял отровни гъби? - Хиля му се насреща, ама нещо не му е до бъзик. Само ме поглежда из отгоре и нищо не казва. Поне да ме беше предупредил да не влизам в кенефа. Щото вътре....о, боже....не се диша... Викам си, я да ходя да се изпикам навън зад бунгалото, на теферич, че тук може и да не оживея. Отключвам външната врата, а отпред гледам бай Илия - един от работниците. - Добро утро - поздравява човека - А, бай Илия, добро да е, кво става? - Ами искам да взема нещо от вътре, ама влез с мен де, че ми е неудобно да влизам така кат има гости.... - Еми окей бе, айде ела, виж си там кво ти трябва... Влиза бай Илия право в кухнята и отваря точно шкафчето, дето снощи Дългия намери брашното в него. Гледа, отваря и другите вратички, присвива устни.... па вика: - Абе оня ден гледах, че тук е останала една кесия с лепило за тапети от ланския ремонт, та рекох да го взема, че мое да потребва, ама де ли е отишло, кой го знае.... |