Нов апартамент

 ...май, 1990 г.

 Иван беше снажен момък, стъпил здраво на краката си, строителен инженер, малко след тридесетте, на попрището жизнено в средата, ако цитираме известния поет, който между другото бил на същата възраст като Иван, когато написал творбата, от която е взет въпросния цитат…

Иван стоеше изправен по средата на хола в новия си апартамент. Стоеше и се чудеше дали е истина или сънува. След десет години безспирни битки с всякакви административни институции, най-накрая беше дошъл и неговия ред. И ето го сега, ходеше от стая в стая, горд собственик на така бленуваното жилище, тристайна панелна класика, осемдесет и четири квадрата. Намираше се не къде да е, а на седмия етаж в небезизвестен столичен жилищен блок, на чийто първи етаж се помещаваха корекомите на “Quelle”. Спирката на градския транспорт беше под носа му, болница и училище в непосредствена близост, голям супермаркет…

Половин година по-късно ремонтът на новата придобивка вече беше завършен и с малко връзки Иван дори бе успял да го обзаведе прилично.

Този ден Иван си беше взел отпуск. Стоеше на кухненския  балкон, подпираше се на парапета, пушеше цигара и наблюдаваше интензивното движение по булевард „Ленин“. Също така държеше под око и локалното платно, където очакваше да се появи таксиметров автомобил, от който щеше да слезе леля му Ема.

Преди двадесет и пет години леля Ема успяла да избяга от пределите на социалистическата република. Побягнала с такава сила, че се спряла чак в Австралия. Както по-късно разказваше самата леля Ема, истинската и мечта била Австрия, където се и спряла първоначално. Но на втората попаднала пред погледа и сграда във Виена, съзряла надпис: Kommunistische Partei Österreich. Усетила по гърба си да полазват студени тръпки и веднага осъзнала, че съвсем не е избягала достатъчно далече.

Така леля Ема се озовала в Австралия.

От тогава тя не беше виждала никой от родствениците си.

По онова време леля Ема била привлекателна девойка, чийто неколкократни опити да следва архитектура завършвали с неуспех, породен от неблагонадеждното минало на баща и, бивш царски офицер, впоследствие преквалифициран от народната власт в бояджия. Тъй или иначе, с диплома или без диплома, в страната на кенгуратата и тарантулите, попаднала на „правилния“ човек, за когото по-късно се омъжила и никога не и се наложило да работи. А за българските роднини се превърнала в богатата леля от Австралия, обвита в мистика и легенди.

Сега, с падането на Берлинската стена и пукването на демокрацията по източноевропейските дължини, леля Ема бе решила да види своите родственици, невиждани от толкова много време. И така, разпратила писма до роднините за своите намерения и в един прекрасен ден долетяла в София.

Иван смачка изпушеният наполовина фас в пепелника, защото видя спрялото такси пред входа, от което се изхлузваше леля Ема, и хукна надолу да посрещне жената.

Няколко минути по-късно вече бяха горе и Иван гордо развеждаше леля си из новия апартамент.

Обиколката завърши на терасата, където Иван самодоволно попита леля Ема:

- Е, лельо, какво ще кажеш, харесва ли ти новата ми придобивка?

- Харесва ми, моето момче, харесва ми - отговори леля Ема с лек мелбърнски акцент - Ама кажи ми скъпи, защо в това гето?

Иван подскочи като ужилен. Гето!!! Какви ги дрънка тая? И тъкмо щеше да се впусне в дълга словесна тирада, да обясни с колко народ се е преборил за това място, какви връзки е задвижил, колко е чакал, че всъщност мястото е много хубаво и престижно, когато пред погледа му преминаха в плавен танц раздрано парче от торба цимент, следвана от лекьосана страница от вестник „Работническо дело“, реещи се из въздуха под напора на следобедния ветрец… Миг по-късно от съседен балкон до слуха му достигна трясък, последван от нечии груб глас, обещаващ полов контакт с майката на някаква саксия…

Иван бавно изпусна поетия въздух, прозирайки горчивия смисъл в думите на леля Ема. Стана му едновременно и смешно, и тъжно, махна с ръка, изломоти нещо неопределено и побърза да смени темата на разговора…