Германецът

 …юни, 1996 г.

 Първият път, за който си спомням, че някой се е обръщал към мен с „ей, шопе”, беше през далечната осемдесет и пета година. Тогава бях на първата си ученическа бригада в едно Айтоско село, на име Лясково. Основното училище в Младост-2 таман се беше превърнало в гимназия „Алберт Айнщайн”, откъдето в началото на девети клас ни изпратиха на бригада за грозде в споменатото село.

Когато три години по-късно се озовах в елховската кашимерия, обръщението "шопе" си беше нещо традиционно. След още две години вече бях студент във ВИАС, и „ей, шопе” чат-пат продължаваше да се чува... Нещо, на което всъщност не обръщах особено внимание... Може би защото просто не знаех що е това шоп...

След като се дипломирах през май, деветдесет и четвърта, ля-тото изкарах на Приморско при едни приятели като помощник, правейки палачинки и разливайки питиета на импровизирания бар в една каравана. Безименното ни заведение, намиращо се точно срещу тогавашното лятно кино, и в съседство с кметството на Приморско, разбира се, беше известно като „при шопите”, които правеха най-яките палачинки, и беше единственото място в радиус двайсет километра, където можеш да послушаш хеви метъл на корем. Средата на септември се прибрах в София, защото трябваше да започна работа...

И така, вече работех като геодезист в едно предприятие, което се занимаваше с язовирни стени. Работата ми беше свързана с доста командировки из страната.

И тогава...

... съдбата ме срещна с истински шоп!

Казваше се Пачо.

И не просто Пачо, а Германеца.

А според Германеца - немците са мизерници и не може да се наричат германци.

Защото истинският германец е от село Герман!

Истинският Германец изглеждаше по следния начин: як мъжага, бивш гребец, около един и осемдесет, мустаци, почти прерастващи в бакенбарди, захапка тип френски булдог, няколко липсващи предни зъба, и там ухания на бира, чесън, пот - в най-различни комбинации. Еспадрили с непознаваем за науката цвят, шушлякови къси гащи и раздърпан потник... Тони Дачева и оркестър „Кристал” бяха неговите идоли, а Драгана Миркович беше направо извънземна...

За него тайни нямаше в нито една област на живота... Еле пък в ебането, пиенето и шофьорлука... Това геодезията, геологията, геометрията - е те тва са се пълни простотии, бате... Както веднъж ми каза, седейки си в колата, докато аз наблизо, под лекия дъждец газех в една кал около триногата:

- Е-е-е-й, Мите, Мите-е-е... да беше учил още три месеца, едно шофьорче кат мен да беше станал, ся нямаше да гнявиш в калта тука...

Една от поредните ми командировки беше към ТЕЦ „Марица-изток 2”, където с Владо щяхме да мерим опорната мрежа на един сгуроотвал. Шофьор ни се падна Германеца.

Аз тогава въобще и не подозирах с каква природна забележителност ме среща съдбата... Довтаса с една бяла Лада Нива. Натоварихме апаратурата и багажа и се отправихме посока Гълъбово.

Вече пристигнали в района, където наблизо имахме среща с останалите от екипа, се отклонихме от шосето и продължихме по добре отъпкан черен път край едно поле. В далечината вече се виждаше въпросния сгуроотвал, когато пред нас се появи огромна локва, клоняща към миниатюрно блато.

Гледайки Германеца как е засилил Нивата право към гьола, Владо му вика да вземем да минем отстрани, че да не затънем. А това, да даваш акъл на шоп кво да прави, се оказа груба грешка. Защото, както нагледно ни бе демонстрирано, шопо че напраи точно обратното на това, което си му казал.

- Де бре де, я пъ ти! - вика Германеца - ся че я прегазим тая локва като бесна крава тèле.

С пълна газ се вряза точно през средата на гьола... Последва плясък, заля ни мощна вълна рядка кал. И…изненада! Затънахме.

Обаче.

Един Германец никога не губи самообладание!

- Ей ся че включим и преднио мост да видиш ка че издърпа - вика Германецо въодушевен. Сръга скоростните лостове и даде газ.

Е, не издърпа...

Окопахме се още по-зловещо в калта.

И така, седим на полето, омазани до колене в кал, гледаме ко-лата, чийто бял цвят остана само спомен от преди десетина минути, а Германеца чеше рошавата си кратуна и някак си съсредоточено се взира встрани от пътя. Проследих му погледа и видях обекта, привлякъл вниманието му - някаква купчина камъни.

- Ей ся че ви покажем как че се измъкнем...

Аз му викам:

- Абе дай да се обадим по радиостанцията на колегите да дойдат с некоя УАЗ-ка да ни издърпат бе, че глей на кво се напраихме... Дрън, дрън, глас в пустиня...

На бърза ръка направи три тегела и домъкна цяла камара камъни...

- Абе, Пачооо... - почвам аз, ама се едно на камъните говоря...

- Чекай, бе - вика Пачо - стига лаял, трай малко дееба, ся че ти покажем ка че стане работáта... нема на кой да се обаждаш...

Нагази в калта, отвори багажника, измъкна един чук, лост и някакъв платнен чувал (... хм???). Връчи ни ги, че да му ги подаваме като кажел.

Картинка ненагледна!

Двамата с Владо, коскоджамите инженерини, седим там като плашила, аз държа чука, Владо лоста и чувала, и се чудим ся в кво ли още се забъркваме...

Не се чудихме дълго.

Германският терминатор хлопна капака на багажника с такъв замах, че за малко да издуха предното стъкло, и с един скок се озова в калта. Придърпа камънаците и ги занарежда под гумите. Две ръце щръкнаха изпод колата и се чу:

- Чукоооо - подадох му чука. Нещо заблъска там.

- Лостооо - и Владо му подаде лоста...

Последва яко блъскане, стържене, путки майни, стринкини, лелини и кви ли още не...

Най-накрая изпод колата изпълзя нещо подобно на "The Mummy", позабърса се с платнения чувал (ха, ето за какво му трябвал), и без да му мигне окото се настани на шофьорската седалката. Свали стъклото, погледна ни гяволски, така както може да погледне само един истински Германец, даде една без-зъба усмивка и рече:

- Момчета, глейте ся кво става...

Тия думи като ги чуя, инстинктивно се приготвям за някаква неприятност. А като се има предвид и кой ги изричаше... мале, мале... Като по сигнал с Владо панически се изнесохме на при-лично разстояние. А Германският тарикат включи на скорост и срита газта...

И като се разлетя една кал, и като затракаха тия ми ти камънаци отдолу по колата, не е за разправяне... Екшън, майно льо юнашка... Резултатът беше плачевен. Освен че колата си остана все така затънала, ами потроши и нещо по генерацията отдолу, щото Нивата почна да реве бетер саранска мечка.

Германецът слезе от колата, псувайки бясно, навря се отново в калта и пак се почна:

- Чуко...

- Лосто...

- Еиййй... дайба мааму, упрело е у мосто...

В тоя момент нервите на Владо вече не издържаха, развика се на Германския гении да престане с простотиите си и се обади по радиостанцията на колегите да дойдат да ни измъкнат от свинщината...

Това беше първата ми среща с Пачо, истинския Германец, 100% натюрлих оригиналише шоп. За зло или за добро, не беше единствената. В последвалите ми пътувания с него, не веднъж ме е вкарвал в идиотски ситуации и подобаващи излагации... Е, за сметка на това, сега има какво да разказвам... Ае, наздраве!!