Акумулатор

 ...септември, 1992 г.

 Беше облачна, безлунна нощ. Часовият дремеше на поста си, подпрял се на един дирек. По това време на нощта едва ли някой щеше да мине на проверка. Съвсем се беше унесъл, когато усети, че подгъва колене. Сепна се, стреснато примигна с очи. Нещо се беше променило в нощта, и не беше както я остави, преди да го отмъкне дрямката.... И тогава видя пламъците в далечината....

Старшината Лъчезар Мотовилков лежеше в леглото си. И една пиявица го ядеше отвътре. Не му даваше покой, все го ръчкаше и не го оставяше да заспи. Знаеше с непогрешимия си нюх, че и от тук ще изпадне някаква далавера. Въртеше се в леглото, ту на едната страна, ту на другата, но съня така и не идваше. И пред очите му постоянно изплуваха новите камиони. Страхотни машини, тройно предаване. И най-вече беше впечатлен от сериозната окомплектовка, с която пристигнаха. Защото да гепеше камион нямаше как, но виж, от окомплектовката все нещо щеше да изпадне.

В това отношение Мотовилков нямаше равен. След толкова години служба се беше изпедепцал до краен предел в приватизирането на всякакъв вид движим материал. Толкова години беше служил всеотдайно на татковината, без никой да го забележи, нито за старанието му, нито за нестаранието му. Така че, да се облагодетелства от всичко, от което имаше възможност, отдавна считаше за свой неотменен дълг.

Лека полека се унесе и най-накрая заспа...

Новото утро навлезе в живота му с телефонен звън. Надигна с мъка клепачи, съзирайки размазания образ на часовника срещу него на стената, който показваше едва шест. Завъртя се, посегна към слушалката, която непослушно подскочи изпод изтръпналата му ръка и падна на пода. Наведе се, дигна я и изграчи с отпаднал глас:

- Алоу-у-у, кой?

- Старши, аз съм бе - дочу шепнещ глас - нали каза да ти се обадя на сутринта, като мине инвентаризацията...

Мотовилков мигом се пробуди и алчната му същност заработи на пълни обороти.

- Думай - сниши глас по навик, не че имаше кой да го чуе.

- Старши, има един резервен акумулатор, дето снощи не го описахме, страшна работа, сто и осемдесе амперчаса е, че и малко отгоре, обаче е бая...

- Ясно - не дочака обясненията Мотовилков - ти скъта ли го?

- Да бе, покрил съм го, ама...

- Бравос - прекъсна го отново - мотай се наоколо, ей ся идвам - и затвори телефона.

Изтърколи се от завивките и седна на леглото. Разтърка очи. Знаеше си. От тая работа с новите камиони ще изпадне далавера. Акумулатор значи, ще..... и изведнъж осъзна какво му каза агента по телефона. Сто и осемдесет амперчаса ли? Бах мааму! На бърза ръка навлече униформата и изхвърча от ведомственото апартаментче. Пътьом мина през кафенето до блока, където таман отваряха, метна на бързо една двойна водка за тонус, и с бодра крачка се отправи към поделението.

Така наречения му агент, всъщност беше един от многото прошляци, както той ги определяше, които за ден отпуска и майка си биха продали. Знаеше, че не се налага да го търси, защото въпросния агент вероятно отдавна се беше закътал някъде около КПП-то и още с влизането му щеше да се появи.

Когато Мотовилков видя за какво става дума, направо ахна. Леле-е-е, е те това животно направо се беше утепало за бараката му до полигона.

Тая барака си беше съвсем незаконна там, но тъй като беше успял някак си да убеди началството, че това си е един вид охрана на полигона, и неговото присъствие ще държи надалече всякаква крадлива гад, шефовете си затвориха очите и го оставиха.

И така, ето че идваше времето, когато честите спирания на и без това мижавия ток, повече нямаше да му бъркат в здравето, защото вече разполагаше с алтернативен източник на ел-енергия, при това такъв, за какъвто дори не си беше и мечтал.

Имаше обаче сериозен проблем с размерите на тоя акумулатор, и най-вече с тежестта му. Проклетията тежеше около седемдесет килограма, ако трябва да бъдем точни - шейсет и седем с електролита, както пишеше на спецификацията му. Явно нямаше как сам да го изнесе. А веднъж само да го измъкнеше от рамките на поделението, после лесна работа.

Няколко дена по-късно, в една облачна и безлунна нощ, два приведени силуета дотътриха нещо тежко до транспортния портал, минаха безпрепятствено покрай дремещия часови, пресякоха шосето и се шмугнаха отсреща в шубрака. Петдесетина метра по-нататък, в страни от коларския път, под едно дърво ги очакваше очукан Москвич, префасониран на пикап. Двете приведени сенки тръшнаха тежкия си товар в каросерията му и изчезнаха в нощта.

Пет минути по-късно, от шубраците изплува силуета на Мотовилков. Настани се в баба Настя, както на галено наричаше возилото си, и с доволна усмивка потегли към светаята си светих.

След малко вече паркираше на заден пред вратата на бараката си. Изскочи от шофьорското място, доволно потривайки ръце, довлече предварително скованата рампа за целта, и по нея смъкна придобивката си. С усилия доизбута огромния акумулатор вътре в помещението, след което премести автомобила на обичайното му място, под една върба в края на полигона.

Върна се обратно, заключи вратата след себе си, застана по средата на помещението, сложил ръце на кръста, и с умиление се загледа в новата си придобивка.

- Е тва си е вече работа - каза на себе си - старото си е старо, дееба..... Ако батя ви Лъчко не знае как, кой ше знае бе...!!?? Тва тряа се полее - продължи да си говори Мотовилков. Погледна си часовника. Наближаваше два.

- Ебал съм го - продължи да говори сам на себе си - утре и без друго нема кой да ме търси...

Изкара наполовина пълна бутилка с анасонлийка и буркан кисели краставички, и ги разположи на масата. Напълни до горе една порцеланова чашка за кафе, гаврътна я на екс, и я напълни наново. Отхапа от една краставичка и примлясна с доволна физиономия. Издърпа цигара от пакета, щракна със запалката, смукна дълбоко от дима и се загледа с умиление в придобивката си.

- Само че - пак проговори на себе си - тука не е добре да седиш, дееба. Знам ли, любопитни с лопата да ги ринеш....

Остави димящата цигара в един импровизиран пепелник от консерва "Копърка", застана на колене и с пухтене и юнашки псувни, избута тежкия акумулатор под леглото, тип Русенско.

- Е те така вече си екстра - промълви отново Мотовилков, докато се изправяше - ся батя ти Лъчко, ще пийне в твоя чест! Ае, наздраве!

Изтече час и половина, време през което гордия от себе си Лъчезар Мотовилков кроеше на ум разни планове и същевременно усвояваше огнена течност, набиваше кисели краставички и смучеше фас след фас. Главата вече здраво му тежеше, пък и съдържанието на бутилката беше на привършване. Сега да почва нова май не беше добра идея.... Пък и тия бири, дето ги пи в кафенето до блока, докато чакаше да настъпи уговорения час.... Май не трябваше да ги пие, но от друга страна пък, нали все някак трябваше да си уплътни времето. Смачка изпушения на половина фас сред останалата купчина от фасове в импровизирания пепелник, и се отправи към леглото.

Умората от днешните упражнения, ранното ставане и не малкото алкохол, който изпи, си казваха своето. Усмихна се, помисли си нещо от сорта, че е неотразим и доволно се отпусна в прегръдката на леглото и съня. Заспа почти мигновено.

На свой ред, пружината на леглото също се отпусна доволно, увисвайки под тежестта на щастливия Мотовилков. И още по-доволно се опря в двете клеми на намиращия се под леглото чисто нов, сто осемдесет и нещо амперчаса акумулатор, който пък от своя страна се почувства задължен моментално да превърне пружината в огромен реотан...